Не ме разбирайте погрешно, господин професоре, науката е моята първа и единствена страст. Нищо не ме интересува по-живо от произхода и съдбата на вселената, е... добре де, филогенетичният ред на човека също е доста вълнуващ, от друга страна органичният синтез не спира да ме изумява, а да не забравяме и частните диференциални уравнения, с които вече мога да се справям дори насън... Но нека се върнем на темата. Вижте, аз бях стеснително и необщително момче. Е, да, имах си и приятели, разбира се: Костадин, с когото се запознах на един турнир по шахмат, Евлоги от клуба по екология и Горан, мълчаливият тип, до когото седях на деня на отворените врати в химическия факултет. Имах и един приятел от детската градина, с него играех фентъзи книги-игри у нас, но той се премести в друг квартал и това сложи край на другарството ни. Както и да е, мисълта ми беше, че не съм много добър по човешките въпроси. Не ме разбирайте погрешно, знам всичко от раздел "Генетика на човека", можете да ме изпитате на тази тема. Проблемът е там, че нуклеотидите и подредбата на азотните бази ама въобще не могат да ми помогнат, когато... Ами когато се налага да осъществя контакт с женски представител на вида хомо сапиенс реценс. Вижте, не казвам, че някое момиче е размътило кората на крайния ми мозък - тя все още е орган на висша нервна дейност и при това функционира отлично. Работата е там, че една госпожица от моята група, която носи красивото ненаучно наименование на вида Althaea officinalis, смути до краен предел процесите в организма ми и тотално обърка сетивните ми рецептори. Когато тя е обект на отразена светлина в зениците ми, мозъкът ми просто не обработва информацията по същия начин. Как да ви го обясня, без да ме помислите за полудял... Да вземем например хлорофила. И неговата прекрасна зеленина, дължаща се на магнезия. Ето това виждам в очите й. Не съм романтик, нито поет, нито пък геолог, затова не мога да видя ирисите й като два изумруда, блестящи на лунна светлина. Заклевам се, всичко, което мога да видя, е безкрайна върволица от молекули а-хлорофил.
Къдриците й пък се оплитат една в друга точно като хроматидите, образуващи двойната спирална структура на ДНК. Облъчени с електромагнитни вълни от видимата част на спектъра, косите й греят медено-рубинени. В този цвят пък виждам хемоглобина от кръвта, и желязото в него, ръждиво, спускащо се по раменете й. Хлорофил и хемоглобин, фотосинтеза, кръв, кислород, поток, енергия, живот. Когато слушам как нежно вали гласът й, виждам механичните звукови вълни, тяхната честота и амплитуда, както и синусоидата, изобразяваща графично тона и тембъра й; снишаващите се гребени, когато шепти, за да ми подскаже формулата на салициловата киселина. Не ме разбирайте погрешно, аз я знам и не съм я забравял още от десети клас, просто се преструвам, за да усетя дъха й в ухото си.
Не ме разбирайте погрешно, не съм някакъв безнадеждно сантиментален глупак, имам и друг вид помисли, свързани с нея, но те ме притесняват още повече, така че няма да ви ги споделя. Но искам да ви попитам нещо. Тя не ме разсейва по време на лекции, не ми пречи по време на упражнения, не ме навестява в неподходящи моменти. Не ме кара да оглупявам и онемявам, а напротив. Не забавя академичния ми прогрес, а го катализира. Тогава що за чувство изпитвам към нея? Обичам ли я наистина, щом дори когато ръката й е на рамото ми, пак мога да изрецитирам всички ензими в човешкия организъм заедно с функциите им? Не е ли странно, че не съм привлечен от физическата й красота, а от всичките научни факти, които знам и виждам отразени в нея? Не е ли по-нормално да искам да изляза с нея, да си говоря с нея, да танцувам с нея и накрая да я целуна, вместо да предпочитам да сме затворени в лабораторията със стена от тишина помежду ни, нарушавана единствено от реплики като "Подай ми разтвора на калиев перманганат."?
Вижте, аз я обичам, наистина, но явно обичам науката повече. Затова няма смисъл да си губя времето в опити да... общувам с нея, след като тя винаги ще е на второ място, нали така? Някой ден, когато вече имам собствена лаборатория и открия цяр за повечето нелечими болести, е, и след като си конструирам собствен ускорител на частици и разбера как се е създала вселената, разбира се... Чак тогава ще се срещна пак с това момиче. Ще изляза с нея, ще си говоря с нея, ще танцувам с нея и накрая ще я целуна. А кой знае, после може да се оженим и да имаме семейство, или пък да се разделим и никога повече да не се видим.
Знаете ли, промених си решението. Още сега ще отида при нея и ще я поканя да излезем. Но първо да ме изпитате, де. Темата е "Органите в човешкия организъм"... А мисля, че вече ви представих подобаващо най-важния от тях.
0 коментара:
Публикуване на коментар